Постинг
15.11.2011 23:21 -
Белият вятър в планината... -ПОВЕСТ
Подранилата
пролет беше обагрила Родопите в безброй ярки цветове. Ниско между
къщите на махалата бяха се спуснали дъждовни облаци, които забулваха
познатите планински места и накисваха всичко с свежа влага.
Санко лежеше в леглото под юргана. В бажата отгоре капеше и горящият пън съскаше.
- Мамо …
Слабата светлина на деня едва проникваше в одаята през тясното прозорче. Дребната, но със стройна снага Хайрие, седнала на пода, чакаше в тревога. Мъжът й щеше да дойде и да каже дали може още да се надява. „Ох, на какво ли да се надява, на какво ли да се надява …” - повтаряше си бедната жена, и тревогата по-вече сгъваше тялото й.
- Мамо … - обади се пак детето.
Хайрие трепна и извърна лице към болното. Тъй ли й се стори или наистина момчето я повика? Толкова отдавна не беше чувала гласа му! То е слабичко, тънко, едва се забелязва, че крехкото му телце лежи под покривалото. Русо, синеоко, с бяла кожа – кой знае на кого от далечните прадеди се метнало. Приближи със свито сърце до постелката.
- Мамо …
Викаше я. Ясно чу.
- Вода … - стига до слуха й гласец, който й се стори тъй далечен.
- Вода ли, чедо?
- Жаден съм … Вода! – съвсем ясно шепнеше детето и отвори очи.
Жената избърза до полицата, дето стоеше бялата харкма. Гребна чаша вода и се върна. Болното, след като направи безпомощни усилия да се надигне, пак легна:
- Наквасѝ ръка и турѝ на устните ми …
Тя намокри ръка. Луда надежда я връхлетя. Пък може би … може би …
- Още …
Накваси отново устните му. Надеждата я увличаше. Може би … може би … Вслуша се. Заспа ли? Не. Санко не спи. Отвори пак очи и сякаш заби нож в сърцето й.
- Мамо, ще умра ли?
Стисна ръката му, без да може да проговори. Момчето я гледаше със сините си очи:
Санко лежеше в леглото под юргана. В бажата отгоре капеше и горящият пън съскаше.
- Мамо …
Слабата светлина на деня едва проникваше в одаята през тясното прозорче. Дребната, но със стройна снага Хайрие, седнала на пода, чакаше в тревога. Мъжът й щеше да дойде и да каже дали може още да се надява. „Ох, на какво ли да се надява, на какво ли да се надява …” - повтаряше си бедната жена, и тревогата по-вече сгъваше тялото й.
- Мамо … - обади се пак детето.
Хайрие трепна и извърна лице към болното. Тъй ли й се стори или наистина момчето я повика? Толкова отдавна не беше чувала гласа му! То е слабичко, тънко, едва се забелязва, че крехкото му телце лежи под покривалото. Русо, синеоко, с бяла кожа – кой знае на кого от далечните прадеди се метнало. Приближи със свито сърце до постелката.
- Мамо …
Викаше я. Ясно чу.
- Вода … - стига до слуха й гласец, който й се стори тъй далечен.
- Вода ли, чедо?
- Жаден съм … Вода! – съвсем ясно шепнеше детето и отвори очи.
Жената избърза до полицата, дето стоеше бялата харкма. Гребна чаша вода и се върна. Болното, след като направи безпомощни усилия да се надигне, пак легна:
- Наквасѝ ръка и турѝ на устните ми …
Тя намокри ръка. Луда надежда я връхлетя. Пък може би … може би …
- Още …
Накваси отново устните му. Надеждата я увличаше. Може би … може би … Вслуша се. Заспа ли? Не. Санко не спи. Отвори пак очи и сякаш заби нож в сърцето й.
- Мамо, ще умра ли?
Стисна ръката му, без да може да проговори. Момчето я гледаше със сините си очи:
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
Блогрол
