Беше като малко котенце на улицата. Сякаш някой го беше изхвърлил. Седеше само и безмълвно подобно на череша на клон. Доближаваше се до минувачите, с натъжени очи и молещ поглед поглеждаше към тях и от време на време им проговаряше, за да и дадат някоя друга монета:
- Аллах да ви е на помощ! Аллах да ви помага!...
Беше момиче, красиво, като узряла ябълка. Казваше се Айше. Но вкъщи и навсякъде я наричаха галено Айшеджик. Беше много срамежлива и стеснителна. Особено се притесняваше, че някой от съучениците и ще мине по улицата и ще я види как проси. Беше втори клас. „Защо и тя като тях не си учеше уроците вкъщи, а в свободното си време да си играе с кукли и играчки? Нима тя няма право на това?...” Бунтуваше се вътрешно на лошата си съдба и много се измъчваше. Но нищо не зависеше от нея…
Като си спомни къде се намира, с тих глас като мяукащо коте продължи да вика…
- Стотинки за хляб! Моля ви, дайте ми стотинки за хляб! – молеше тя.
Баща и беше болен. Неможеше да работи. Милата и майчица пък от грижи за децата никъде не можеше да излезе. Затова майка и я водеше тук, на улицата, всеки ден веднага щом се върнеше от училище. Навън беше студено. От време на време снежинки падаха по лицето и я караха да трепери още повече. Малките и ръчички бяха измръзнали и тя сядаше върху тях, за да се стопли. Минувачите я съжаляваха и подхвърляха по 20 или 50 стотинки, някои даже по един лев. Щом се върнеше вкъщи, до късно си подготвяше уроците. Съседите също им помагаха. Слава на Аллах, оправяха се някак си! Бяха пет деца. Батко и работеше в един текстилен магазин, като общ работник. Така те двамата изкарваха прехраната на семейството.
Днес също щом се върна от училище, я заведоха на споменатото място. Сложи пред себе си картонената кутия. Протягайки мъничките си ръчички, тя просеше с изпълнени с надежда очи. Беше късо подстригана, тъй като бе ученичка. Беше се прегърбила, за да се предпази от студа. Хората минаваха покрай нея като мравки, който я съжаляваше, и подхвърляше по монета. Един господин и даде цяла банкнота. Галейки я по главата и рече: - Колко много приличаш на внучката ми! Аллах да те закриля от беди!
По пътя пред нея минаваха хиляди коли. Нямаха край хлаксоните. От данданията понякога не чуваше самата себе си какво говори. Духаше с малката си устичка върху ръцете си, за да ги стопли. Сърчицето и туптеше от радост. Още малко време да мине и щеше да занесе хубавата вест на майка си. Колко ли много щяха да се радват всички вкъщи…
Внезапно задуха силен вятър. Наоколо всичко потъна в прах и дим. Докато се мъчеше да предпази очите си от прахта, банкнотата изхвърча от кутията. Щом отвори очи, видя как банкнотата отлита. Веднага се втурна да я гони. Внезапно се чу звук на спирачки. Един голям камион беше прегазил малката Айшеджик, подобно на топка. Минувачите се бяха струпали около нея. Цялата беше в кръв. Очевидците поклащаха сжалително глава и коментираха високо. Веднъж да я извадят изпод камиона, че цялата беше премазана.вече нямаше да стои свряна в ъгъла и да проси. Нямаше да съзерцава околните със смирения си поглед. Нямаше да се втренчва с молещ поглед в минувачите. Тя се беше превърнала в ангел, напуснал този свят.
Сега, щом майка и видеше някое дете да проси на улицата, молеше:
- Ако обичате Аллах, не правете моята грешка! Добре си помислете, да не ви се случи това, което се случи на мен!...
Изпитваше угризения на съвестта, чувстваше се виновна.
- Ах да бях изкарвала аз прехраната на семейството си. Да не бях загубвала моето мило дете!...
Да! Жълтият минзухар сред лалетата и зюмбюлите в тяхната семейна градина вече го нямаше!...