Едно от нещата, които много произвежда нашият съвременник са «думите». Думите вече се произвеждат като някакъв продукт и стават стока за пазара. А би трябвало най-смисленото нещо, което излиза от устата на човека да бъдат думите, нали?

Но чуйте думите, които текат от телевизиите, които би трябвало да бъдат единната уста на обществото. Вижте думите, които би трябвало да бъдат единните слова, които текат от вестниците. На какво служат те? На почистването или на замърсяването на живота?

Онези, които печелят пари от приказките на човека, с всеки изминат ден приканват хората да говорят все повече и повече. Поради това цената на казаното не изразява смисъла на изречението, а броя на изказаните изречения. Цената и словото не се определя от същността й, а от стойността й. Като че ли за нашия съвременник се отнася израза: «Който има уста, говори»! А такива изрази като: «Словото е документ. Словото е чест. Ако словото е сребро, то мълчанието е злато» вече са минало.

Изглежда, че мюсюлманите имат повече доверие на договорите, които сключват с банките отколкото «уговорките», които са имали помежду си. Всъщност разпространението на банковите кредити вместо безлихвените заеми ни подсказва как думите и парите са сменили местата си. Защото дълга всъщност представлява доверието в думата.

Много говорим, но не смеем да обещаваме. А думите след като получат заслуженото от ежедневната практика «използвай и изхвърляй» т.е. след като излезе от устата думата заема мястото си в кофата за смет. Обаче не трябва да се забравя, че думите не са смет!

Същността на цялата работа се състои в това, че много говорим, но не се слушаме. Жената не чува мъжа си; мъжът не слуша жена си. Детето не слуша родителите си, родителите не чуват детето си. Ученикът не слуша учителя си, съседът не слуша съседа си. С една дума наоколо е само шумотевица, от която заглушаваме. И изморяваме човека пред нас, изморяваме се и ние.

С една дума пророческото равновесие между мълчанието и вярното говорене, за съжаление, е изгубено.

Колкото повече говори човека, толкова повече потъва. Защото колкото повече говори човека, толкова по-малко чува гласа на словото, на истината. С една дума колкото повече се увеличава броят на говорещите, толкова повече се отдалечаваме от истината и правдата. Колкото повече говори човек, толкова повече време губи. А трябва да се знае, че загубата на време е загуба на човека. Слушането е почиване. Нашият Създател призовава човека да слуша и да чува. Първата Негова повеля е „Чети!“, а не „говори!“ Нима този призив не означава да се слуша? Не са ли отговор на човека думите: „Чухме и се подчинихме“ на призива „Чети!“ Всъщност ние сме представители на една цивилизация, която е поела своето развитие от тази точка.

Попитали философа Диоген: „Учителю, защо имаме две уши, а една уста?“ Тогава той им отговорил: „За да говорим малко и да слушаме повече!“ Попитали друг мъдрец: „Откъде ще разберем дали даден човек е умен?“ Той отговорил: «От приказките му!» Попитали го: «Ами ако никак не говори?» Той пак отговорил: «Е, чак пък толкова умен човек няма!» Впрочем в нашата традиция съществува обичай: Да се слушат и чуват мъдростите и поученията, които са в тясна връзка помежду си.

Завършвам с думите на Аллах Теаля, който казва в Корана: